Василка Тъпкова-Заимова (1924-2018)

В

– А вие как се запознахте с Вашия съпруг? – попитах веднъж Василка Тъпкова-Заимова, когато ме беше поканила на чай у дома си на „Прага“.

– Станчо Станчев ни запозна. Те бяха приятели с мъжа ми.

– А с него откъде се знаехте?

– Колеги бяхме. Той беше три години по-голям, но ние класиците си се знаехме.

– Е, да. И какво?

– Ами видяхме се пред университета, там ни запозна. После мъжът ми казал: „Ей, а пък Станчо с какво хубаво момиче се познава…“

– Да. И как започнахте да се срещате?

– По разни гуляи… на кръчма. Студентски събирания, това е. Нищо особено.

– И как решихте да се ожените?

– Той ми предложи. Веднъж ме изпращаше и каза: „Хайде да се оженим“. И аз казах на майка ми, и тя: „Ами добре.“ Така, не е имало някакви разправии, нищо.

– Значи колко време сте се познавали дотогава?

– Няколко месеца. Е, ние се сгодихме. Поканихме приятели, почерпихме ги и казахме: „Ето, ние така и така.“ И после трябваше да мине един месец, докато се приготвим – дрехи, такива работи.

– И кой ви беше кум?

– За гражданското беше Миятев. А иначе – Войнов.

– Значи за църковния брак – Войнов?

– Да.

– И в църква ли се венчахте?

– А, не. Беше у Войнов, у тях. Дойде свещеник, венча ни и така.

– Значи по това време не е могло да се венчаете в църква?

– Е, не. Нямаше. После и синът ми като се роди, го кръстихме в къщи.

– А родителите на мъжа Ви как Ви приеха?

– А, много добре. Той свекър ми  беше голям чешит. Учител, бил е директор на едно училище. И беше ходил с колело до Лондон.

– До Лондон?

– Да. Ама то това си е разказано, описано. Има го. Те имаха една голяма къща на Горнобанско шосе, с 11 стаи. Бяха заможни. Но той не помагаше на мъжа ми. Казваше: „Аз съм му дал висше образование, от мен толкова.“ И затова мъжът ми работеше като скулптор. Беше при Андрей Николов, помагаше му.

– Така ли? Къде, да не е било в онази къща, на „Любен Каравелов“?

– Да, там. Тази, дето сега е „Червената къща“. Та той работеше, направи бюст на Ораховац.

– И къде живеехте в началото?

– Бяхме взели една стая под наем на ул. „Мургаш“, после в къщата на баба ми… тази с пробития покрив, на „Цар Асен“. Баба ми я беше постегнала малко. И тогава аз превеждах, давах уроци по френски. И за няколко години с голям зор събрахме пари да си купим жилище, взимахме от приятели, Динеков ни беше дал заем, но всичко върнахме навреме. И 61-ва дойдохме тук.

– И как решихте да имате две деца?

– Мъжът ми искаше, защото беше едно дете, без братя и сестри и му беше много мъчно. Затова. А аз не исках, защото онези в Института по история бяха много проклети. Косев, който беше директор, и Снегаров – не, те бяха кротки хора, но други. Аз съм Ви разказвала.

– И мъжът Ви помагаше ли в гледането на децата?

– Не. Той не умееше. Много ги обичаше, но не умееше. Помагаше майка ми, тя ги учеше и на математика, защото беше математичка, пък аз от математика не разбирам. И по френски – беше завършила в Брюксел. После обаче, когато имахме внуци, мъжът ми започна да ги гледа и така се научи! Да се чудиш. А за сина ми не вярваше, че ще стане музикант.

– Така ли? Защо?

– Ами не вярваше. Синът ми много обичаше вуйчо си, просто го обожаваше. Веднъж ми каза: „Вуйчо е по-умен от теб, защото той е композитор, а ти не си.“ Завърши френската гимназия и после ни се сърдеше, че не сме го били записали в музикалното училище. А в Академията, за да влезе в теоретично-композиторския отдел, искаха и втори инструмент и той започна да свири на кларинет. И аз трябваше да му акомпанирам на пианото, дето му казвах „козата“.

– На пианото?

– Да. Защото беше много тясно в къщи. Нали има една приказка за един индийски мъдрец, може да я знаете. На един индиец му било много тясно у дома, и той отишъл при техния… свещеник и го попитал какво да прави. А онзи му казал: „Тясно ли ти е? Вкарай тогава вътре и козата.“ 

– А да, знам го това.

– Да. А пък синът ми се ожени и след това дойде в къщи и ни каза: „Аз се ожених“. После майка ми като се разболя, трябваше да я гледам у нас, и тогава той отиде да живее при жена си. Аз я гледах в онази стая. А мъжът ми беше толкова мил тогава, Боже, такъв добър човек! Друг такъв не знам… 

За автора

Николай Гочев

Категории