Светлосенките по пътя на Корназов

С

Тази година стават трийсет години, откакто Жорко, Роко и техни съученици почват да свирят джаз по софийските улици. Сиви фасади и зелени градинки, плахи надежди и репертоар от стандарти. Гледахме ги, слушахме ги и им стискахме палци. Обадих се на Жорко след края на концерта му в парижкия Парк Флорал, където още в средата на 90-те си съществуваше Paris Jazz Festival. Вече беше част от музикалния живот на новата си родина, тепърва му предстоеше да стане част и от Националния джаз оркестър на Франция, а впоследствие и на други престижни европейски формации. И успоредно с това да пише и изпълнява собствена музика, която да увлича поредните му сайдмени в поредните им авантюри. Няма да забравя, когато ги представях в Дните на София в Хелзинки през 2009, и изумените финландски официални лица застанаха очи в очи с триото с цветнокожия му китарист Маню Коджия и Жофроа Тамизие на тромпета. Нетрадиционно джаз трио и още по-малко традиционен джаз, далечен от представите на гостите в началото и щедро аплодиран с няколко биса във финала.

Такъв си е Жорко. Предлага на французите най-конвертируемия български продукт „Дъх на рози“ и го облича в понякога най-бодлива форма. За него „Старо време“ не е никога синоним на сладникава и безкритична носталгия, а в новото хилядолетие ярките му заявки отговарят на обещанията в имената „Сила“ и „Вяра“. Разписани и за биг-бенд, те създаваха не малко главоболия на някои музиканти с взискателния почерк и дисциплината, налагана на репетициите от автора аранжор.

Тази година „Светлосенки“ – последната музика на Георги Корназов, го събра отново с Росен Захариев-Роко и към тях се присъединиха музиканти от следващите поколения, като барабанистът Атанас Попов и по-младите Любомир Цанев (пиано), Александър Логозаров (китара), Борис Таслев (контрабас). В тази „представителна извадка” на разширената формация, с която изнесоха и първия си концерт преди време, те направиха и един предварителен акустичен лайв вместо подарък за 25-ата годишнина на Джаз+ в софийския ефир (отскоро с нов час, 11 вечерта всяка неделя по Радио София). Там всеки един от тях показа колко е важно да може да дорисува ескизите на Корназов със собствения си инструмент и да обогати светлосенките с индивидуалната си образност.

„Светлосенки“ е сюита в естетиката на Гил Еванс. Въвеждащата тема подава безбройни възможности за разработки. И не само в дълбочината на медните, подсилени и с валдхорната на Красимир Костадинов и тубата на Атанас Темнисков – единственият „нов“ в първоначалния състав, където тубист бе Георги Щерев. Но и за специално написаните думи на вокала Лили Илиева. Саксофоните – Митко Льолев – алт и Арнау Гарофе – тенор, покриваха известната колебливост на Лили в началото. Дуетите на Корназа с флюгела на Роко загатваха разгръщането, което ни чака с постепенното включване във второто парче на класическото джаз-пиано трио и, разбира се, на китарата с деликатните й включвания.

Писаната музика оставяше достатъчно място за импровизациите на Митко Льолев, на моменти с фолк-намигвания, но не и залитания. Арнау подхващаше неусетно, без да изпада в досадна средиземноморска бъбривост. Вокализите на Лили бяха на ниво, както и последвалият ги дует туба-пиано. Контрастите винаги са били предпочитани от композитора Георги Корназов. Градацията на темпата – също, съобразена до най-малкия детайл с инструментариума. Най-новият елемент в музиката му в „Светлосенки“ – гласът бе само поредният инструмент, вярно, добре овладян и внушаващ в по-голяма степен, отколкото разказващ истории. Лично аз усещам желанието на Лили Илиева да излезе от щампата на школуваните „канарчета“, сигурно заради може би неосъзнатото следване на стъпките на Радка Тонев („Winter Poem“). Но възможностите за взаимно индуциране с такива благодатни партньори като Жорко и Роко все още са призрачно-миражни в конкретния случай, въпреки доброто й вписване в колективната дескарга към средата на концерта.

Сурдината в заигравките на Жорко надминава функцията на акустичен артефакт – като че ли алтер егото му влиза в дует, да не кажа в дуел със самия него. Визуалната атрактивност за публика и обектив е не по-малка, но не стига до самоцел и самодостатъчност, каквито за съжаление пълнят концертите и галериите в сайтовете в епохата на доминацията на имиджа. Вярно е, че добра снимка може да е по-добра от хиляди думи, а в комбинация с добра музика думите да са направо излишни. Но в ефимерността на повечето съвременни преживявания, след подобен концерт на човек му се иска удоволствието да продължи.

А лайвстриймът от концерта на 26 май може да се гледа онлайн на binar.bg – интернет-платформата на БНР.

За автора

Людмил Фотев

Людмил Фотев е музикатен журналист и джазов критик.

Категории