Орисията да спасяваш филми

О

Разговор с Антония Ковачева

– От години не е имало хубав повод да се говори за Българската национална филмотека – от 2019 г. ще бъдете вече на делегиран бюджет.

От последния хубав повод, реконструкцията на филмотечно кино Одеон, минаха 6 години. Но сега имаме много важна промяна. Новият модел на финансиране не е кой знае колко ефектна новина за широката публика, но е изключително благоприятен в дългосрочен план. Работя във Филмотеката от 1980 и съм свидетел на всичките й проблеми в последните 38 години. И винаги ми се е струвало, меко казано, странно защо тя вечно изпадаше от дългосрочни решения на Министерството на културата, всичко се случваше на кампаниен принцип, все зависеше от това някой нещо да даде или да не даде… Тъй като бяхме в ресора на Боил Банов като заместник-министър на културата в предишните правителства, от десетките ни разговори и разправии за пари дереджето на Филмотеката му беше пределно ясно. Но, така или иначе, правомощията му бяха ограничени. Още в началото на мандата си като министър той свика съвещание за БНФ с директорите на основните дирекции в МК. И още тогава се сложи край на една инерция, която, според мен, е останала от времената на социалистическото Държавно обединение „Българска кинематография“. Защото в последните две десетилетия и половина Филмотеката беше към Дирекция „Сценични изкуства и художествено образование”. А след това съвещание БНФ си отиде на мястото към дирекция „Културно наследство, музеи и изобразителни изкуства” и в управленски контекст попадна сред културни институции със сходни проблеми – музеи, галерии, библиотеки. Защото Филмотеката е и музей, и библиотека, и съкровищница като тях. Споделяме едно ДНК с филмопроизводството, но то прилича на спринт, щафетно бягане, държавата трябва да стимулира конкуренцията, растежа и творческия риск, ако щеш. А при филмовото наследство всичко е като маратонско бягане – рискът трябва да се сведе до минимум, а бегачът трябва да стигне възможно най-далеч в бъдещето във вида, в който е тръгнал. В нашия случай – преди 103 години с първия български филм.

– От 2016 г. всички институти в областта на културното наследство в системата на МК преминаха на делегиран бюджет. Ние се включваме три години след тях, но по-добре късно, отколкото никога. Делегираният бюджет е базиран на два стандарта – основен и допълващ, като включва и собствените приходи. За първи път от края на 90-те приходите от дейността ни ще остават във Филмотеката. Културните институти в областта на културното наследство, прилагащи делегиран бюджет, са фиксирани в Закона за закрила и развитие на културата, стандартите се утвърждават от Министерския съвет, т.е. ангажиментът от страна на държавата е на много по-високо и устойчиво управленско ниво. Разбира се, важно е културният институт да работи разумно с този бюджет и да го разходва стратегически, а не импулсивно.

– Откакто преди четири години поех длъжността директор, гледната ми точка се промени, видях цялата картинка с потресаващи детайли. Започнах да се тревожа за неща, които преди не са ми идвали наум и за които съм нямала представа. Толкова усилия и нерви са хвърлени от всички ръководители и служители на Филмотеката през годините, много трудни победи и още по-много разочарования! Орисията на всички филмотеки по света, откакто са се появили, е непрекъснато да спасяват филми, огромни обеми от филми – от изхвърляне, от разлагане, от забвение. Но повечето много отдавна го правят със стратегия и систематичност. Нашата филмотека едвам успя да се спаси като институция в хаоса на пустия ни преход. Каква ти систематичност, като за малко да останем без никакви хранилища. Каква ти стратегия при десетките местения из цяла България на фона на непрекъснато падащи правителства. Каква ти дейност, като след многократни съкращения останахме шепа хора на минимални работни заплати. Какво ти развитие, като се оказа, че даже собствеността върху сградния ни фонд не е изчистена, а техниката е в разпад.

Като директори на БНФ с този проблем се занимаваха и Васил Живков, и Пламен Масларов…

… и Атанас Свиленов, и Владимир Игнатовски, и Людмил Хаджисотиров. Така е. Всеки един от тях буквално е извоювал и спасил по нещо важно. Ние сега успяхме да изчистим почти всички проблеми със собствеността. Понякога зависи и от благоприятно стечение на обстоятелствата, дори от това дали правителството е служебно или редовно, колко време успява да се задържи.

Пазите ли всички хранилища на БНФ?

Да. Всичките пет.

Какво от условията на работа за съхраняване на филмовото наследство пречи на Филмотеката да бъде модерна, каквито са, например, в Скопие или Белград?

Всички знаем какво трябва да се направи – почистваща техника, контрол на температурата, влажността, вентилация на въздуха, специални проветриви кутии от материал, който не отделя вредни за лентата вещества, складове с подвижни рафтове за поемане на максимално количество филмови кутии, помещения за аклиматизация. Е, всичко това го има македонската кинотека, а ние  – не. Ние сме единствената филмотека в цяла Европа без необходимите условия за съхраняване на филмова лента. Супермодерно хранилище имат и Албания, и Босна и Херцеговина. Друг въпрос е, че те имат десетки пъти по-малко филми от нас.

Вие разполагате с 330 хиляди кутии.

И отгоре. 15 хиляди заглавия. Нашата филмотека е сред най-големите на Балканския полуостров – след сръбската, но пък тя има много филми от бившите републики в Югославия. И модерни хранилища, разбира се.

За проблемите на Филмотеката се говори от началото на промените.

Пак казвам – огромна е пропастта между целта и пътя за постигането й. И съм абсолютно убедена, че когато отделните стъпки към тази цел не са стратегически и финансово обвързани, рискът да са напразни е много голям. Например, през годините два пъти са отпускани средства за изработване на проект за ново крило на хранилището ни в Бояна. Два пъти, защото поради липса на финансиране за самия строеж, първият проект е успял да остарее морално и се е наложило да бъде актуализиран. След което и актуализираният на свой ред остарява. Действието се развива в продължение на 20 години. И в последните десет от тях през цялото време стои едно сериозно несъответствие между кадастралната скица на парцела с хранилището и нотариалния ни акт за него. В наш ущърб, естествено. Какъв нов корпус, какво разрешение за строеж, като имаш несъответствие в документите за собственост? Отне ни цяла година и дело в административния съд, за да го оправим. Междувременно за тези 20 години филмопроизводството се дигитализира практически изцяло и прогнозните обеми за поемане на нови количества кутии с филмова лента се оказват до голяма степен излишни. Необходимостта от реновиране и оборудване на съществуващите ни хранилища обаче остава все така крещяща.

Какво става с дигитализицията на филмите? И изобщо задължителна ли е тя?

Много дебела тема. Но веднага задавам контравъпрос – коя дигитализация имаме предвид? Защото дигитализацията на филмовото наследство е от няколко порядъка, всеки от които изисква различно време, технологичен и финансов ресурс; и е с различна цел, с различна степен на отдалечаване или приближаване на резултата до лентовия оригинал. При аналоговия филм съхраниш ли добре лентата, носителя, автоматично си запазил и оригиналното съдържание. При дигитализацията вече трябва да пазиш съдържанието, защото то мигрира на различни носители от все по-нови поколения. За дигитално родените филми има постигнат единен световен стандарт, който гарантира, че навсякъде по света ще се гледа оригиналното качество на даден филм. Благодарение на този единен стандарт кинопоказът в глобален мащаб се дигитализира светкавично. За дигитализацията на филмовото наследство обаче такъв единен стандарт все още не може да се постигне. Това обяснява и данните на Европейската комисия, според които от цялото филмово наследство на Европейския съюз до момента са дигитализирани 1.5%. Такова е положението с филмовото наследство в глобален мащаб. От една страна, достъпът до него за широка аудитория в киносалон става невъзможен, без то да е дигитализирано, защото кинопоказът вече е 99% дигитален. От друга, поради липсата на единен стандарт, няма никаква гаранция доколко дигитализираните варианти отговарят на лентовите оригинали. Те практически не отговарят. Това обяснява и усилията да се съхраняват лентовите оригинали. Ако не си съхранил оригиналите, ако си оставил филмовата лента буквално да умира пред очите ти, забрави за дигитализация. При положение, че нашата държава не е отделила средства за опазване на филмовите оригинали, би било престъпление да насочи средства за тяхната дигитализация. Защото междувременно лентовите оригинали ще изчезнат. За такова нещо могат да ни изключат от Международната федерация на филмовите архиви. Защото първата задача на всеки филмов архив е да съхрани оригиналите. Уморих се да повтарям, че да съхраниш лентата е по-евтино и по-сигурно. Това е аксиома вече за целия свят, от 30 години не се обсъжда, а у нас продължаваме да се убеждаваме кое първо и кое второ. Иначе Филмотеката не е спирала да прави дигитализация на филмовия си фонд от 2005 година насам, но дигитализация на стандартна резолюция, която е далече от съвременните постижения в тази област. И респективно – от лентовите оригинали като качество. От тази година започнахме дигитализация и на фотоколекциите ни. Но дигитализацията на филмовото наследство скоро няма да придобие индустриален мащаб, защото задължението на всеки архив е да дигитализира максимално близо до оригинала…

– Както беше обновеното копие на „Фотоувеличение” на Антониони…

Да, но максималната близост до оригинала императивно включва и „родилните му петна”, несъвършенства, дори и грешки. А не „подобряване” от днешна гледна точка. И понеже технологиите се развиват стремглаво, „Метрополис” на Фриц Ланг от 1927 г. е реставриран четири пъти – последните два дигитално. Главата си залагам, че ще се стигне и до пета реставрация. Всяка следваща обаче се връща не към предишната, а към лентовия оригинал.

– Впрочем, едно от задълженията на всяка филмотека е да продължава да прожектира филми от лента, докато това е технически възможно, защото видът прожекция също е културно наследство. Редица престижни фестивали държат да прожектират от лента, когато оригиналът е заснет на лента. А фестивалите в Белград и в Порденоне правят дори и гала прожекции на нитратни филми.

Филмотечното кино „Одеон” е единственото държавно кино у нас. Само там ли има техника за прожектиране на лента?

И кинозалите в НДК са държавни и си пазят лентовите машини, предполагам. В Дома на киното има, в кино Влайкова също. Но вече никой не дава за разпространение филм на лента. А дигитализацията и дигиталната реставрация на филмовото наследство си е направо научноизследователска дейност. Човек, като отиде в чуждите архиви – в Сърбия, в Македония, в Eye Film Institut в Амстердам, в Болоня, вижда главно млади хора, голяма част от които идват от IT-сектора и се обучават в потайностите на фотохимичното лентово кино. За да съчетаят новите технологии и умения с класическите. Иначе не става. Това е поле за открития и иновации, много притегателно за новите поколения. У нас обаче, с нивото на заплащане в институтите от културното наследство, респективно Филмотеката, и с липсата на технологично оборудване, няма как да привлечем млади експерти. Особено от IT-сектора.

Бях потресена, като попаднах в Eye Film Institut преди три години – модерна сграда, любовно отношение към архивното кино, мащабен размах…

Между другото, наскоро, освен фантастичната сграда, построиха и ново хранилище. Целият свят, изглежда, е страшно тъп, защото строи нови хранилища за филмовите си ленти. Ние не можем да си оправим дори старите, лентите ни гният, но яко сме се фиксирали в дигитализацията.

Какво е положението с проверителната техника на Филмотеката?

Трагично. Имаме няколко мовиоли – едната няма звук, друга къса лентата, третата изобщо не работи… Сега от всички трябва да сглобим една, но хората, които могат да свършат тази работа, вече са двама или трима. Това е проблем на всички архиви по света. По-големите и богати институции купуват стара техника само заради резервните части. И целенасочено обучават млади хора за работа с тази техника.

Идват ли попълнения на филмовия архив? Преди имаше международен обмен. А сега няма, нали?

Попълненията са от български филми. Все пак, Филмотеката е получател на екземпляри по Закона за задължителния депозит на печатни и други произведения. Практически всички независими продуценти ни дадоха лентовите си копия. При цялата ни мизерия, все пак опазването на филмите в нашите хранилища е по-сигурно. Обменът вече не става в старата си форма, а по-скоро на епизодичен принцип и в дигитален формат.

Доскоро поколения бяхме запалени за киното от кинолекториите на Филмотеката и Киноуниверситета, воден от Тодор Андрейков и Александър Александров. Те формираха високи естетически критерии. Защо секнаха?

По наше време не можеше да се гледа филм другаде, освен в кино. Сега има интернет и всевъзможни начини да стигнеш онлайн до търсен филм. Но, от друга страна, 90% от филмовото наследство не е достъпно. Това е световен проблем. Иска ни се да възстановим Киноуниверситета, но трябват средства, с които Филмотеката не разполага.

Какво е състоянието на нефилмовия фонд на БНФ? Едно време библиотеката беше доста зле в мазето.

Сега е по-зле и още е там. Както в хранилищата, така и в централната ни сграда, където е и библиотеката, са необходими сериозни ремонти. В последните три години получихме от министерството средства за ремонт на течащите покриви на трите корпуса на хранилището в Бояна. Довършваме последния в момента. За да се оправи всичко, трябват сериозни капиталови разходи. И филмите, и книгите, и фотосите са важни. Като дойде догодина делегираният бюджет, който ще е значително по-голям от сегашния, ще трябва пак да се жонглира, защото всичко е на ръба. Орелът още е в небето, но поне в шепата ни вече кацна врабче.

Разговаря Геновева Димитрова

24 октомври 2018 г.

За автора

Редакция К

Редакционен екип на Пространство "К"

Категории