Цикъл Novae Musicae

Ц

 

В концерта си на 1 ноември, Деня на народните будители, Софийската филхармония включи рядко изпълняваната Симфония концертанте за виолончело и оркестър от Любомир Пипков и две световни премиери – на творби от Ясен Воденичаров и Васил Казанджиев. Солист – Лъчезар Костов, диригент – Герган Ценов.

Ясен Воденичаров е мислил своята „Небесна светлина“ като откъсване от земното и рационалното към аскетично-медитативното (според автора) разгръщане по модела на ренесансовата пасакалия. Свободното и изтънчено пасакално шествие в бляскавия звезден свят е като разширяване на концентрични кръгове от тембри, които се разстилат и разпадат в небесния простор. Звукови „мазки“, неочаквани и контрастни багри се явяват и изтляват, вплетени или погълнати от безкраен тембров кръг. Аскетизмът, за който е мислил авторът, е ограничаването на звуковата пищност в строга кристално-темброва конструкция, която дава на слушателя удоволствието да се откъсне от земното притегляне, да се отдаде на изтънчената наслада от свободата на небесните селения.

Седмата симфония на Васил Казанджиев (посветена, както и Шестата, на великолепния диригент Герган Ценов) е пореден етап по спиралата на зрялото симфонично мислене на композитора. И пореден контраст в творчеството му. След динамичната и тематична щедрост на Шеста симфония „Каскади“, предхождана от смирението пред ренесансовото в Пета симфония „Вечна светлина“, посветена на паметта на Добрин Петков, Казанджиев се обръща към ярката си темброва фантазия. За разлика от пиесата на Воденичаров, той не гради формата чрез темброви контрасти, а с пределно чувствителното изживяване на всеки тембров полъх. Всяко темброво петно, линия той поставя в структурата внимателно, любовно, тембровата равностойност е като вечна наслада от красивото. Всяка от частите е в същото време солидно вградена в здравата структура на класическата форма: бавно – бързо – бавно – ликуващо енергично. Звуковият свят отразява една от вечните теми, които интересуват композитора – четирите градивни елемента от античността: въздух – земя – вода – огън. И – подсъзнателно – идеята за четирите темперамента; дали тук не е и духовното влияние на един от кумирите му още от младежки години – Хиндемит? Когато след концерта го поздравих за съвършената красота, която струи от музиката на Седма симфония, Васил Казанджиев просто каза, че следва идеалите на Хиндемит за абсолютната хармония, която трябва да излъчва музиката. И която е присъща на вечните класически стойности.

Диригентът Герган Ценов, който от години внимателно изследва творчеството на учителя си Казанджиев, забелязва в бавните части на симфонията отчуждаваща меланхолия. Забелязва това с тревога, а за мен това е излъчване на почти нереална красота, която просто трябва да се изживее, която пренася слушателя в други духовни измерения. И понеже Казанджиев следва повелите на Хиндемит за абсолютната хармония, сякаш да опровергае мисълта за отчужденост, внася нова, непозната нежност на ефирна игра – втората част. Отново без темброви противопоставяния, а като елегантно загатване на изпети и полуизпети инструментални линии – така, както и в бавните части. И – пак по законите на класическата форма, финалът изведнъж избухва като утвърждаване на вечно красивото, на енергията, която струи от живия музикален звук.

Рядко изпълняваната, за съжаление, творба на Любомир Пипков в структурата на концертната програма зазвуча като утвърждаване на класическите ценности. Не само като контраст сред произведения, разгърнати в други звукови измерения, а и като прокарване на линия към вечната класика. Изключително трудна творба – с драматичната динамика на тематизма в първата част, контрастираща с елегията на прекрасната каденца, напористото, тип „Шостакович“ препускане във втората и необуздаността на вариационните фантазии във финала. Лъчезар Костов, който от години работи в един от най-престижните американски оркестри в Балтимор и има богата световна кариера и извън този оркестър, беше солист на Пипковата творба. Инструменталист с прекрасна техника, с красив, плътен тон; интелигентен и емоционален музикант, той блестящо защити творбата заедно с оркестъра и диригента.

Софийската филхармония очевидно е в добра форма, съставена от отлични инструменталисти, които свирят мотивирано и всеотдайно. Научих, че това е постигнато само с две репетиции. Невероятно! В кратък срок да се осмисли такова огромно звуково многообразие, да се изгради от него абсолютна звукова сплав! Това говори за професионално майсторство и отговорност пред музиката – и на филхармониците, и на диригента Герган Ценов, който от години работи в САЩ със свой оркестър, чиято задача е представяне на българска музика. И на когото, без съмнение, ще бъдат посветени още много опуси.

За автора

Наталия Илиева

Категории